Понякога човек се чувства толкова безкрайно отегчен

от дребнавостта на грижите, оставил му изминалият ден,

от безсилие отломките на счупеното вчера да слепи

и проблемите на недошлото утре неотложно да реши.

Така, разнищван между времената до забрава,

човекът своята минута безразсъдно разпилява

и към нея свикнал е да се възвръща чак тогава,

когато в миналото безвъзвратно е изтляла.

А колко мъничко е само нужно, за да заживееш

сега и в твоя ден и с твоята единствена минута да успееш

да израстеш и раснейки над дребното и пошлото, да запламтиш

и в нечие сърце отдавна избелели чувства пак да възродиш…

Пътувал автобус във някаква незнайна, непозната местност,

по пътищата криволичел, давейки се в прах и устременост,

а пътниците взирали се в бързо сменящите се навън картини,

ала в ума си виждали единствено печалните си болки и съдбини…    

Измежду тях пътувал чинно и незабележимо старец побелял,

макар и всред драперия от бръчки, в очите си поддържал плам –

по нещо минало, което топлело самотната му хладна есен

и пълнело с любов сърцето му  и старческия му живот нелесен.

Огромен, пръскащ аромат, букет на скута му лежал,

с костеливите си сухи пръсти той замислен го държал,

прекарвал нежно по цветята мека длан и, без да осъзнава,

оправял тук-там някое листо и непокорна тичинка жълтава.

Повеждали го, дърпали го спомени към младостта му светлоока,

бързо гаснела в нощта тогава всяка призрачна тревога…

С венец от слънчеви лъчи изплувал образ на жена красива,

дочул гласа ù той: „Минутата е твоя, нека е щастлива…”  

Въздишка, едвам чута, от недрата на гърдите си откъснал                   

и в следващия миг пред погледа му споменът възкръснал –      

измежду бухналите цветни  клонки любимите очи съзрял,

младежкият възторг и порив в тях не бил все още изгорял.

Просветнал погледът му, конвулсивно трепнал с две ръце,

по-силно сграбчил той букета, ала не познатото лице

отсреща съзерцавало с възхита на цветята прелестта –

девойка някаква случайна го издърпала в реалността.

И бликнали внезапно изпод уморените, съсухрени клепачи

два извора лъчисти, по-сини от лазура, ала да заплаче

не бил сега моментът – та старецът бил вече забелязал,

че автобусът най-уверено към неговата спирка наближавал.      

Изправил се и неочаквано пред изуменото момиче спрял:

„Харесват Ви, нали?... Затуй на Вас, ако ги дам,

съпругата ми би била безмерно пъти по-щастлива…

Бъдете здрава, а усмивката Ви все да е красива…”           

На онемялата девойка той бързичко букета подарил

и после слязъл, но погледът ù удивен го проследил…

Замислен, старецът към старо гробище се движел бавно

и шепнел тихо: „Видях усмивката ти, мила, бе прекрасно…”

.

                                               Русе, 28 ноември 2009 г.