29.07.2009 г., 11:12

Миньори

489 0 1

         МИНЬОРИ

 

С нокти преравяхме земята.

Търсихме скала с жълт метал.

С лудост си набивахме главата,

сякаш Бог акъл не беше дал.

 

Прави заспивахме в влажни забои,

умирахме и виехме в калта.

На карти залагахме домашни устои.

Забравили на село угарта.

 

Вечер взривявахме на щастието дните,

криехме се зад броня алкохол.

Като изпушен фас захвърляхме вините.

Печахме се в собствената сол.

 

Пусти са забоите удавени,

на взрива са мокри фитилите.

Умираме по болници забравени.

И вечер плачем

  ... за това ни стигат силите.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Мимо Николов Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • От ръцете ви отрудени
    други взеха "жълтия метал",
    а за вас остана болката,
    саждите и лепкавата кал...

    Хубав стих си написал!Браво!

Избор на редактора

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Ковачът на лунния сърп

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Разпродажба на спомени

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...