В моменти на трудност,
обгърнат в симфония от емоции,
често човек се загубва
във своите прости пороци.

Често алкохолът или похотта
диктуват ни злостно в ума,
изкривява злочестата ни съдба
понякога чашката, а често омайна жена.

Ала тази наша слабост
оправдана е, нали сме хора.
Та нали затова е нашата младост,
да заплати за престоящата умора
на коварната старост.

Стоварва се отгоре ни тая прокоба
и без да пита, съдбата замята
и захвърля ни с цяла сила във гроба
и ковчега ни с усмивка заравя в земята.

С усмивка, такава е злата съдба,
тя не пита как ти си прекарал
екскурзията си до земята,
не пита "Как, ти добре ли живя?",
не пита "Но как така много си страдал?".

А сега нека някой тук каже
"Ти си хлапе, какво ли разбираш
от живота, какво претендираш,
                                      че знаеш?"
Ами да, животът и мене ще смаже,
но за нищо аз няма да се покая.

Защото ще знам,
когато във гроба ме метне
злата и черна съдба,
че в младежкия си плам
нищо не съм пресметнал,
и ще съм горд със това.

И когато пред райските порти
погледнат ме учудено и с хлад,
за мен те пак ще се отворят -
защото аз просто бях млад.

Посветено на В.Д.