МОЕТО ДАО
Дойдох отнякъде,
пътувам за никъде...
Уморих се.
Да почина поседнах
и погледнах назад.
До Мцири седях и тъгувах,
бленувах за Анабел Ли,
в ръжта цъфнала се целувах,
Белла ме следеше с очи.
Със Саломе дълго танцувах
сред цветна тишина
и после тя подари ми
една падаща звезда.
Клади аз търсех
и на тях изгорях...
за луди билки
жадувах в мрака,
търсих ги навсякъде по света,
светулките следвах
и си мечтаех само за обичта.
С Бога беседвах и сключихме сделка,
без да поиска мойта душа.
А после ме запозна
и любих се със Смъртта -
бе страстна жена.
Бавно отпивахме от нейната чаша
без да мислим двама за сутринта.
За звездите над нас
създавахме песни
с горещо вплетени тела и сърца.
Но после нещо и доскуча!
След време тя ме напусна,
а мене остави
да плувам в морето,
без да узная свойта съдба.
На прощаване ме погледна,
прокле ме да търся друга ръка,
целуна ме нежно и...
се разсмя...
След време
с айсберг се сблъсках и лодката потопи,
а съдбата своя на друг подари.
Една нощ видях дъга в очи
и сърцето запя,
вместо в захлас да мълчи.
Фауст тя беше, а не Маргарита,
остана потайна, желана и скрита.
Красота подари ми и събуди мечтание.
За нежно докосване породи се желание...
Полудява се от любов - прекрасно го знае
и дано не поиска с мен да играе.
Защото заклех се - моя ще бъде
или...
ще срутя света,
а под отломките негови
до мен ще е тя!
Дойдох отнякъде,
пътувам за никъде.
Уморих се.
За отдих приседнах.
До края поисках сили да събера,
понеже вулкан съм
и не ще мога
Даото мое да залича...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вили Тодоров Всички права запазени
