Моите мъгли
От млечен облак разпрострял се
покапват хиляди лъжи.
Омръзна ми от фалш и блясък,
вината страшно ми тежи.
Фенери, хвърлящи мъждиви
искри, блуждаещи в нощта,
полюшват се листа сънливо,
килим застилат по пръстта.
Алеи пусти се извиват
из парка, дремещ в самота,
но странно е, че съм щастлива
с едничка, ясна простота:
Сред черни врани да съм бяла,
и ален пламък под дъжда,
луна във пурпурно изгряла,
дъхът последен на ръба.
В мъглите млечни ще разтворя
и страх, и ярост, и вина,
съдбата проход ми отвори,
през него смело ще вървя...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Митева Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
