Можеш ли да ме обичаш
с всичките ми белези?
Не, не, не тези по кожата.
Онези невидимите.
Тия, останали от пътите,
в които събирах парчетата
на разпръснатото си сърце.
От незаздравялите рани и
незапълнени пукнатини.
Събрани сега от любовта,
която изпитвам към теб.
Белезите,накарали мен
предпазливо да пазя
мислите,душата и себе си.
Можеш ли да ме приемеш
с досадните ми навици,
голямата ми доза наивност,
която внасям в дните си,
а може би и в твоите?
Прекалената доброта, а
понякога сарказъм и грубост,
с дяволските ми грешки
и ангелското опрощение.
Грешките, които ме правят
такава, каквато съм днес.
Несигурността, страха ми,
а друг път прекалената
увереност, сигурност?
Многото ми несъвършенства
и всичко, което по някакъв
начин ме прави перфектна?
Променливите ми настроения
и оставане във времето,
повече, отколкото трябва?
С най-истинското ми аз,
съдържащо цяла вселена,
познавайки ме напълно
и не знаейки толкова много?
С миналото ми, настоящето
и бъдещето, където те виждам,
но можеш ли, можеш ли да си там?