Едва ли във стиха ще се излея сполучливо,
молитвата ми пак ще се окаже твърде дълга
и все тъй тягостна ще да звучи, плачлива,
изпълнена със горест и със парлива болка.
В молитвата ми пак години ще се вплитат,
а в тях ще да чернеят пустинни, черни дни.
Но толкова далече – там сенки ще се скитат,
слънцето не ще изгрява, огънят не ще гори.
Затуй чети това:
Минало и бъдеще са толкоз неизвестни,
а настоящето ме дави, измъчва ме. Боли!
За тази болка май и църквите са тесни,
в тях крясъкът потъва сред каменни стени.
Иконите са мрачни, студено гледат всички,
а аз с колене лазя по мрамор, по гранит.
Тамянът ме души, стените ме убиват.
Земята там влече ме, по–силна от магнит.
А аз - парче метал, родено във зората,
потъвам във недрата, потъвам в рохка пръст.
Кажи ми ти тогава какво са туй словата,
когато зло те следва, желае жадно мъст.
Излизам сам от храма, нощта там ме посреща.
Тя пак е тъй студена, вятърът – от лед.
В гората гъсто-тъмна твари се споглеждат,
клоните се сплитат в затворнически плет.
Но бог не ми помага, той гледа безучастно.
В гората вълци гонят коня бързоног.
Молитва да крещя сега ще е напразно,
затуй повтарям само: дий, бягай във галоп.
Не, братко мой, не вярвай на измами.
Бог е само зрител, представление сме ние,
а църквата май в него е едва антракта.
Вън публиката чака, вън публиката вие.
© Константин Всички права запазени
Поздрав.