Момчетата, с които остарях
МОМЧЕТАТА, С КОИТО ОСТАРЯХ
... момчетата, с които остарях, седят край мен – дъртачета на пейката,
отдавна вече станахме за смях! – със спомена за младостта офейкала,
не знам къде без нас се изпари? – дори да я повикам, ще се върне ли? –
потъна вдън безмълвните гори – след пролетните мълнии и гърмели,
далеч зад нас са жаждите за власт, за слава, за женици недолюбени –
и залезът стоварва пласт след пласт на темето ми златните си губери,
преминали през жежките жита, делим си днес бодила – от сенцето си,
в очите им спокойствия чета, старчоци като древни римски крепости! –
невям ще бъдем утре звезден прах? – безброй авери вече си офейкаха.
Момчетата, с които остарях! – дъртачета, приседнали на пейката.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
