И ставам сутрин, в огледалото поглеждам –
за миг се сещам аз за този път объркан.
Затворено си в мен... но се изцеждам...
Защо ли те държа затворен... ще се побъркам...
Или е късно вече? Не... не зная
как аз да различавам нощ от ден...
Отиде си отдавна... И накрая
кой ще запали клечка в тъмната страна от мен?
Ирония... Не е тъй смешно вече –
аз мислех си, че беше си заминала.
Не беше ли онуй, което сече,
в последния ми миг, преди да си отида?... ...