И ставам сутрин, в огледалото поглеждам –
за миг се сещам аз за този път объркан.
Затворено си в мен... но се изцеждам...
Защо ли те държа затворен... ще се побъркам...

Или е късно вече? Не... не зная
как аз да различавам нощ от ден...
Отиде си отдавна... И накрая
кой ще запали клечка в тъмната страна от мен?

Ирония... Не е тъй смешно вече –
аз мислех си, че беше си заминала.
Не беше ли онуй, което сече,
в последния ми миг, преди да си отида?...

Къде отиде?... Мисля, че от тебе имам нужда –
във вековете мрак ти бе единственият ми другар.
А болката ти... май не ми е толкоз чужда...
Дали проклятие си ти, или си дар?

Къде си, демоне... към теб да се обърна?
Във вените си искам отровата ти мрачна да усетя.
Как мога аз отново да те върна,
когато ти си другата страна на таз монета?...

От тебе трупах аз познание безкрайно,
със тебе всичко толкоз време сме делили...
Събудих те и дишаш в мрачните ми тайни,
ала цената също тежка е за твойте сили.

И редовете пак обречени изглеждат...
Със тебе болката е много по-красива.
За бронята ми най-подхожда твойта прежда...
Поднасям ти на колене короната тъй сива...

Защо ти служа аз, откакто те създадох?
Дори и волята ми пак на теб робува...
Да те убия аз живота си предадох,
а ти си още там... но вече не ме чуваш...

Аз т(в)оя кръст ще нося, докато изтлея.
Легни, почивай ти на другата страна от мен...
Дали и всичко тръгнало е пак от "Нея"? –
ще ме дълбае пак до сетния ми ден.

Но те приемам... Мечовете равни
не вярвам някога да се кръстосат пак.
Вземи ме... Погълни ме бавно...
Ще се разкайвам аз, че бях такъв глупак

Ще се надявам тайно аз обаче,
че някой двамата ще ни приеме.
И някога за нас ще страда, плаче
със мен... и другата страна от мене...