danda (Даниела)
358 1120
26.03.2011 г., 21:40 ч.

Монолог на една чаша с червено вино 

  Поезия » Друга
967 0 4

Колко устни по моето тяло бродираха
не шевици с цветя, а животи окъсани,
посинели вини пред очите ми още умират
и оставят сълзи овдовели кротко за тях да се кръстят.

Колко усмивки - девствено тихи,
с целувка овалите мои взривяваха,
неравноделно и цветно завихряха ритъма
на сърцето, което от ери в нищо не вярва.

Колко влюбени длани превръщаха
моята кожа в пеперудено пасбище,
всяка ранена луна все при мен се завръщаше
да извая деня ù самотен в цвят омаен и празничен.

Кръвта ми бе първо причастие,
първа сладост тръпчива, коварна религия,
колко предателства, колко разнищени страсти
родих, а не искам дори и насън очите им грешни да видя.

Колко усмивки, целувки, вини...
Всичко, до последния белег погребах,
само две невъзможно потайни очи
в мен жената видяха и завинаги спряха хода на времето.

© Даниела Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??