Монолог на една чаша с червено вино
Колко устни по моето тяло бродираха
не шевици с цветя, а животи окъсани,
посинели вини пред очите ми още умират
и оставят сълзи овдовели кротко за тях да се кръстят.
Колко усмивки - девствено тихи,
с целувка овалите мои взривяваха,
неравноделно и цветно завихряха ритъма
на сърцето, което от ери в нищо не вярва.
Колко влюбени длани превръщаха
моята кожа в пеперудено пасбище,
всяка ранена луна все при мен се завръщаше
да извая деня ù самотен в цвят омаен и празничен.
Кръвта ми бе първо причастие,
първа сладост тръпчива, коварна религия,
колко предателства, колко разнищени страсти
родих, а не искам дори и насън очите им грешни да видя.
Колко усмивки, целувки, вини...
Всичко, до последния белег погребах,
само две невъзможно потайни очи
в мен жената видяха и завинаги спряха хода на времето.
© Даниела All rights reserved.
