Какво от туй, че нямам си венчило,

щом посветих се на Отечеството мило,

щом в студ и пек из краища пътувах

и даже нощем пътища сънувах

и хиляди лица и чужди болки

сподиряха ме в тия обиколки...

Тъй често чувах питане: „Василе,

не се ли ти страхуваш от бесило,

от нож, олово, от издайна дума,

от среща неприятна в друма?!

И с рана незарастваща си тръгнал!?

Сам предизвикваш дявола и пъкъла!!!“

Какво са глад и жажда, и умора,

щом вярата загубили са хората?!

По-друга рана мира ми не дава:

че нямаме си собствена държава!

Да, мога да загина. Нищо чудно!

По-важно е: народа да събудя!

Загреб 30 август 2017 г.