Монолог на Левски
Какво от туй, че нямам си венчило,
щом посветих се на Отечеството мило,
щом в студ и пек из краища пътувах
и даже нощем пътища сънувах
и хиляди лица и чужди болки
сподиряха ме в тия обиколки...
Тъй често чувах питане: „Василе,
не се ли ти страхуваш от бесило,
от нож, олово, от издайна дума,
от среща неприятна в друма?!
И с рана незарастваща си тръгнал!?
Сам предизвикваш дявола и пъкъла!!!“
Какво са глад и жажда, и умора,
щом вярата загубили са хората?!
По-друга рана мира ми не дава:
че нямаме си собствена държава!
Да, мога да загина. Нищо чудно!
По-важно е: народа да събудя!
Загреб 30 август 2017 г.
© Живодар Душков All rights reserved.
