Монолог на лудия
За стадото не мога нищо да направя
и с вино мрака покрай мен разреждам...
Отива ми пиянството в което давя,
последните остатъци надежда.
Светът ме гледа ококорен и се чуди,
готов след всеки стих да ме линчува...
Но Той отдавна е наясно, че без луди,
не би могъл и ден да съществува.
Не зная моя корен откъде започва,
с каква мая, не зная, съм омесен,
но зная, че не съм заченат непорочно
и всеки дървен кръст за мен е тесен.
Наздраве, Свят! Не ти разбирам от морала.
И ти не ме разбираш - много важно...
Така добре се чувствам в грешното си тяло,
че би ми завидял дори прокажен.
Един съвсем обикновен и тих пройдоха,
живея сред пияници и луди -
последните светци на калпава епоха,
отрекли се от хорските заблуди...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Никифоров Всички права запазени
