Монолози за думите. Моите.

Защото твоите думи не се превеждат.

От речника бягайки, скриват се

в погледа на чужда граматика,

смесени още с нашите звуци.

Защото твоите устни изрекоха

друго, съвсем различно от писмата в моя роман.

И размазаха много мастило в сърцето ми,

и го удавиха.

Защото обезцвети моите думи, шарени,

и обърна нова страница, на вече ползвана книга.

Замлъквайки задълго,

ред време.

Защото с тая тишина ще се свиква, мисля си,

пиша и прошепвам.

Чети, не ме гледай,

подписвай, провиквам се силно.

Дописвай… мечтите ми.

За успокоение, на мен и на други,

ти си поредната угаснала звезда в моя небосклон

и не мисля скоро да прелиствам назад.

Албума от въздишки.

Послеслов: не съм аз, ти си.