Мостът, на който се срещаме привечер
не съществува в мислите.
Изгражда се в очите, като песен
под звуците на сребърна камбана.
А сипещия се дъждец над нас
попива върху дървения перипет,
издаден над реки от мимолетност.
Приплъзва тишината като шепот,
със която безрезервно те прегръщам.

Приведените клонки са вълна
на горска прозорливост и уханност.
Иливащата се зеленина,
унася в непонятна безметежност.
Мостовете побират се в дланта,
реката в струйки обич се препълва.
В такъв момент целуваш ми ръка,
а смисълът във всичко ни изпълва.