Моята къща
Нарамила тежката чанта.
Денят уморен се навъси.
А мама отдавна ме чака.
Опънах чорапите бели
и плитките спретнати стегнах!
А облаци сиви се стелят...
под редките капки побехнах!
Завих зад познатия ъгъл,
понечих да бутна резето...
Но там, вместо малката къща,
стоеше витрина превзета!
Сред бели, безстрастни лица
на ред манекени блестящи,
на мама добрата ръка
за сбогом ми тихо помаха...
Събудих се, плувнала в пот!
Целунах портрета на мама.
От тук - от панелния блок,
последно с ръка ще й махна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Жана Лисичкова Всички права запазени