Тъжно е, когато теб те няма,

а навън не спира да вали.

И всички капки дъждовни

в очите ми всъщност са сълзи.

Тъжно е, когато осъзная, 

че образът ти бил е само сън

и името ти в празната стая

пак напразно ще зова.

Затварям очи в полумрака

и искам да те сънувам пак,

но ликът ти не идва при мен  в тишината 

и самота ми си остава свършен факт.

Ти беше моята звездичка, 

която залезе в ранните зори

и с първите лъчи на светлината

страстта ми потуши.

Тъжно е, когато осъзная

колко си далеч от мен,

и надеждата ми за обич

си остава просто чуден блян.

И пак ще те виждам в сънищата си кратки, 

а навън дъждът безспирно ще вали.

И пак тези капки дъждовни  ще са моите сълзи.

И луната, разкъсана от облаци сива мъгла,

ще става неволен свидетел 

на пагубната ми, изгаряща тъга.

И когато часовникът отброи дванадесет,

ще започне новият ден -

със сивотата, болката, дъжда... дори и с мен...

Но с мен БЕЗ теб???

Какъв е смисълът тогава?

Нека времето да спре!

Нека нощта да продължава, 

нека бъде вечна като света, 

а с нея и надеждата ми да е жива, 

да сме заедно, поне в съня.