На тоз свят ме сполетя ужасяваща трагедия,
сполетя ме една невиждана за много хора болка.
Това си бе една нечувана елегия,
имам нужда от една свръх естествена упойка.
Бе отворена в мене рана, духовна, жива,
причинена от една страшна мъка - любовна.
От никой не може да бъде тя излечима,
ще я нося със себе си дори и зад гроба.
Имам нужда сега аз да поридая,
ранен съм жестоко с остър, огнен нож.
На страданието няма да му дойде скоро края,
наистина животът е към мене доста лош.
Щастието в пустошта аз изгубих,
въпреки всичко си продължавам да го търся.
Погледа си в тъмнината аз си вперих,
не мога от мисълта за него да се аз отърся.
Не мога да намеря вече смисъла в живота,
оплаквам си злочестата съдба.
Не мога аз да продължавам - губя воля,
смъртта бързо си подава злощата ръка.
Започнах да гледам света с очи сърдити,
лишен съм сега от всякаква човечност.
Любовта и щастието са дълбоко в мен зашити,
подава се една мрачна за душата вечност.
© Никола Йорданов Всички права запазени