МУШМУЛИ ОТ МАМА

В корията над Жълтото дере,

щом отлетят последните авлиги,

излиза мама – мушмули бере

и сетне върху вестника реди ги –

а мушмулите дъхат на гора,

стаила дъх под вихровете снежни,

замислена, красива и добра –

тя – мама! – сякаш есента подрежда,

във стаята със стария комод,

връз който съхнат дюли две огромни,

това го прави мама цял живот –

навярно се прощава със октомври,

със пейката пред прочката от чам,

с корията под дрипавия залез,

и гледам аз как мама чезне там,

където Господ мушмули търкаля.