Мъдростта на идиота
И не остана нито камък,
срути се селската ни черква,
свещените скрижали - с пламък,
написал Бог. Човек зачерква.
Пропи се попът и повръща,
през пости блажи, псува скверно.
И некролог - на всяка къща,
облича майките ни - в черно.
Безгласа,пукната камбана,
лежи търкулната в тревата.
Старица дребна - жива рана,
оплаква внуците, децата.
А селският идиот се смее,
прегърнал мършава кокошка,
той знае Бог къде живее
и в лудостта си крие прошка...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
