Мъглата на времето
Мъгла над блатото се стеле
и пъновете светят слепи.
Горят, а всъщност негорели,
така и ще изчезнат с време.
Било е, тъй и ще остане,
то всмуква даже вековете.
На клони сухи древни врани
врачуват над мъртвешко цвете.
Какво ли само невидели
очите им блестят сред мрака.
Над всичко те са се надсмели -
Смъртта ли? Плаши тя глупака,
а тях единствено засища
и точка, не че ще избягат
таз среща с силата нечиста.
Те знаят -
Даже боговете
живели хиляди години,
създатели на световете,
напускат висините сини
на дългия си жизнен път
и падат, често неуспели
(препънали се в свойта смърт)
да постигнат своите цели...
Смъртта те виждат непрестанно -
Кълват я с черни клюнове,
че няма нищо постоянно,
щом живо е... то ще умре...
И само костите остават,
но също стават те на прах,
земята-блато наторяват
и жлъчния им, грачещ смях...
Това е - враните го знаят -
накрая всичко става мърша,
и всъщност мършата е краят,
и блатото... и тук ще свърша...
18.01.1999.
Георги Каменов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Каменов Всички права запазени
