Мъжът, от който съм обичана
МЪЖЪТ, ОТ КОЙТО СЪМ ОБИЧАНА
"Не успях да ти съградя стряха,
затова в гнездо под небе се превърнах,
нося те на ръце - като вина за Оттатък.
Изпей ме до последната песен –
тази, от която по Пътя ще ми олекне.
...
Аз ли?... Ще ти се наслаждавам... Отгоре!
Защото... обичам... безсмъртно!"
("Безсмъртно")
Накрая на небето,
където моят сън отсяда
и стопля на Луната
самотното й тяло,
където вятърът утихва
и по гърдите ми присяда
едно парченце минало,
сълзите ми съблича
и във очите ми изгрява
единствено
Мъжът,
от който съм обичана.
И сваля тъжната ми риза
с ухание на минало,
сънят – космичен бряг
на спомени незакъсняващи.
Мъжът, във моя сън заспиващ,
все тъй умее
тъгата ми до голо да съблича.
И вдишваме... издишваме...
на едри капки обич.
Безсмъртно оцеляла!
И се оглеждам в нея -
вълшебно огледало.
А в него аз съм
бяла,
цяла,
истинска –
една стреха небесни спомени,
която преподрежда бреговете
на недописаните стихове.
И съм богата
с ухание на лято -
откривам го
във себе си
и го пренасям
в очертания
на късни,
топли
строфи.
Мъжът,
до който се събуждам,
е моят тих
Космичен
пристан
и фар словесен,
от който ми излъчва морзово:
„Обичам те!”
13.06.2010 г.
Весела ЙОСИФОВА
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весела ЙОСИФОВА Всички права запазени
