Мълчана вода
Спусни се в дамара пресъхнал след залез,
три извора сладки тръгни да намериш.
Замълчи, не дишай, гушнѝ ме у пазва!
Щом пукне зората, погача омесвам,
наливам мълчана вода във ведрото,
с билки наречени, брани на съмване.
В дланите стискам ветрове среброоки
и връзвам душите им вълчи накъсо.
Тя помни водата, когато я пиеш –
по гърлото слиза – студена и хищна.
Лъжа ли издумаш и мисъл ли скриеш,
се впива в гръкляна, не дава да дишаш.
Така ще позная, щом плет си прескочил
по доби неверни и в чужди дворове.
Кого си загледал игрив на хорото,
обещания празни дали си говорил.
И време е мойто мълчило да свърши.
Копнях те, желах те, до клетва обичах,
земя пепелява и скършени върши
от круша дивачка – и зла, и стипчива
след мен се повлякоха. Сплитка коприва,
набързо ожари петите ми боси.
За мене ти изгрева само попитай,
игривия бързей, игликите росни.
Нощ подир нощи и утрин след утрини
как чаках да дойдеш, да спреш на превала,
с кърпа кълчищна и шепица въглени
и менче мълчана вода – до премала.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
