Мълчиш
и ме съграждаш -
до камък
камъка редиш. 
Красива
крепост
за душата,
като градина
ме извайваш ти. 
Ще има
олтар, 
икони
и амвон,
от който
слова на мир и обич
ще изричаш
във службите си
ежедневни ти. 
С усмивка свещите
ще палиш
и с милост
молитви ще редиш. 
А вън
край храма
градина на мира
ще разцъфтиш -
реките ще поят
и сладкогласни птици
и благоуханни плодове. 
Ще има биле
и за утеха, 
и за пробуждане, 
за болка
и за кръщение
на крехките
човешки рамене. 
И всяка пролет
ще пониква
твойто семе -
мълчание.
Мълчанието,
със което се зовем.