На баща ми
Баща ми на тоя свят
дошъл е с брат.
Но после го изгубил.
В него ден баща ми
не изгубил само
своя брат близнак.
Изгубил и баща.
Прабаба ми горката,
помня бе вярваща и християнка,
в него ден, в който баща ми вече нямал брат,
изгубила и тя
син и внук и дъщеря.
А дъщерята нейна още малко
и щяла да е майка.
И от тогава баба
за изгубените заживяла.
И двадесет години след това
все още сутрин молеше се с плач.
А с бяла дреха,
цял живот,
аз не я видях.
С черни дрехи,
ден след ден,
от баща си знам,
в редица като изумени
минавали през малкия площад.
Будели ту съчувствие ту смях
и към гробищата те вървели.
Баба, това помня го и аз
гледаше цветя.
Затворени, в задния ни двор.
Чудех им се аз защо са там.
А не отпред пред вкъщи, но с времето разбрах.
Тез цветя не бяха за да и красят на нея
а за да им е красив гроба на нейните деца.
И пак се връщам на баща ми,
от тоз род сякаш прокълнат.
На 17, без брат и без баща
и за дето в колата не се качил
и така останал жив
цял живот около него мъртвите на почит
а той, наказан на тяхно място да работи.
Разбрал той, че трябва да избира
ще живее свой живот и ще обича
или мъртвите ще чака и ще слуша баба.
Избрал е той.
и явно щом ме има
и имам си даже и сестра
мога за избора да благодаря.
Не зная от къде намерил сила
сам, без гръб, без никаква подкрепа,
да се справи с своята съдба
Но успял е, туй го зная.
Щом днес го още има и дори се смее,
щях ли да се смея аз
без баща?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариян Иванов Всички права запазени
