Студена като опера на Вагнер,
зад токовете ти се гонят бесове;
неотразима си, дъждът неспирно лее
сълзите, ти моето сърце превзе.
Луната като тиква се показва,
площадът е самотен и горчащ
и моята първичност е голяма,
когато другите в леглата спят.
Девица си от сън с оргии на поп Богомил –
веселие плътско и ритуал свещен осъществил.
Икона си от православен параклис
на северна руска провинция.
Дали не си ти отражение от огледалото на сатаната –
приятел пръв е и другар на моята сянка,
която пък била ми е преди добра позната,
но проиграл съм я отдавна аз в комар със суетата.
Знам плът си ти, но като нимфа, магьосница,
владееща нощта, очите ти разстрелват похотта,
с която ескадронът на безпаметната ми невинност
очаква да съвкупи девствеността и любовта.
От таванската стая на старата соцкооперация
един воайор снима два профила, които
осакатяват пейзажа на любимия му
Червен провинциален площад.
Той помни стройни рака
и безброй манифестации,
но, сега е вече чужд и празен
за перверзии и екзалтации…
Параноична лелка свири на пиано
от по-долния на еротомана
трети последен етаж; на жената
цигулка от уредба приглася.
Две сенки се срещат, два ритъма носят,
различни утопии са им проповядвали,
затова и песните които обичат
и наум тананикат никак не са сходни.
Оратории безнадеждни ме преследват,
но твоята музика ангелогласна не познавам,
ще запееш ли песен с арфа в ръка,
ще помилваш ли в здрача самотна душа…
Ведро крача по асфалт, неони светят срещу мен,  

очаквам знаци твои, но не виждам и не чувам, глух и сляп,
ранен съм гълъб в пустотата на града.
Аз съм метафора за вечното очакване,
ти си емблема на непостижимата красота.
Какво ли ни свързва тогава … може би това,
пред което зебрата посоката показва.
Всяка вечер светофарът е наш кръстопът,
в миг ни среща и разделя уви –
колко тъжно ни мами, разпределя съдби,
аз на изток отивам, а на запад си ти.