Дете, ти мое, мой разлистен цвят,
от семенце покълнало – едничко.
Разцъфнало във сивия ми свят,
аз сякаш преоткрих със тебе всичко!
Довчера сам, за нищо не мечтал,
във мрак потъвах, бавно - всеобхватен
и чезнех и се губех неживял,
в живота ми – объркващ, непонятен!
Във сладката ти, мъничка душица
от моята за миг ти бих пренесъл,
човечност в доброта - една искрица
и чувствам, че отново ще съм весел!
С гласът ти звънък, чист като поточе,
усмихваш ми се, татко – ме наричаш!
Най-нежното от мен в едно отроче,
предадох и научих ... да обичаш!
11.07.2016 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени