На дъщеря ми

Прекрасна, силна и нежна,

като птица небесна.

Плаха и пъргава, като горска сърна.

Коси немирни,

с цвета на житена нива.

Очи, две дълбоки и сини езера.

Ръцете ù, пъргави, неуморни.

Челото високо, на българка горда.

Децата са нейната сила и слабост.

Сърцето и пристан,

за детската  болка и радост.

За лудориите и сълзите

в  очите на много сладури немирни.

Сърцето побрало,

развълнуван океан от любов,

към приятели, близки

и всички, които я знаят.

Тя е учителка – майка, дъщеря и съпруга.

И носи голямото и отговорно име жена.

Всеки, който бил е докоснат,

макар и неволно от нейния чар,

на любима учителка – майка, жена.

Носи в сърцето си сладката болка

От  стрелата на една голяма,

истинска обич

Всеотдайна и неземно силна.

Понякога като вулкан изригнал.

Но от очите и думите и

струи желязна,

но майчина обич и строгост.

Отговорност и непреклонна истина,

от която понякога боли.

Понякога слаба и крехка,

като нежна жена.

Неволно те кара да я обикнеш.

Раздава се до неузнаваемост,

безрезервно, от цялата си душа и сърце.

Но винаги знае, кога трябва да спре.

Аз съм нейната майка.

Твърдя, че познавам добре

и обичам силно своето дете.

Но всеки път  щом погледна,

в  очите и големи и сини.

Откривам нещо ново, голямо и силно.

И то,  като ехо, 

като дъгата небесна,

след  топъл пролетен дъжд,

ми напомня.

И си повтарям, с гореща майчина обич,

с  тъга и   сълзи  във очите.

Моя е! Моя е!

 Но я обичат и другите хора.

Има си  тя и свои обичани хора,

дъщеря и съпруг.

Всеотдайно, и те носят нейното бреме,

на  отговорен,

от всички обичан човек.

Понякога питам се…

Как ли успяват?

Да бъдат опора на толкова,

по дух, неземно силна жена.

Как ли успяват  да бъдат като едно

голямо и силно дърво?

Стъпили здраво на своите нозе,

посрещат  достойно,

житейските бури.

В годините,  все нещо напира у мен.

Все не успявах да намеря,

най -  точните , най – истински думи.

И чувствах вина  за това.

И сега , когато успях,

мое свидно дете.

Искам само да знаеш.

Истината,

няма как да потъне в забрава,

няма как да умре.

Ти си моята  сила,

ти си моята радост,

ти си моята болка,

ти си моята гордост.

Ти си със мен ,

във всичките мои,

трудни житейски неволи.

И когато бях,

на операционната маса .

Усещах, сякаш ти ми държеше ръката.

Твоята сила и обич, бяха със мен.

И заедно победихме проклетата болест.

Другото ще премълча.

То си е само за нас.

Затова има само една, единствена думичка.

А тя е – благодаря.

Благодаря – Това е дар Божи.

01.02. 2010 г.