На един мой стих
НА ЕДИН МОЙ СТИХ
В клишето те забих,
оставих те да мънкаш.
Е, как си? Браво, стих!
Нима ще се измъкнеш?
Навъсено ме гледаш
с печална сивота.
Как искаш да изглеждаш?
Глупашка суета!
Така те изтипосах,
че просто ме е срам.
Задавах ти въпроси -
ти беше злъчно ням.
Душата си разтворих -
ти нищо не разбра.
Какво за теб не сторих,
а ти се подигра!
Със хилава усмивка
сърцето си покри.
А аз очаквах тихо
най-светлите зари,
най-чувствените трели,
неземния ти шепот...
Ти, стихче, ме застреля
безчувствено. Нелепо!
Реших да ти го върна -
и ето те в клишето.
А там съвсем посърна.
Мъртвец си, общо взето.
Но как да те прежаля,
нали съм те родила!
Целунах те, погалих
с най-нежната си сила.
И ти се ококори,
с очички ми намигна.
И литна към просторите.
Почакай, ще те стигна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Алина Стоянова Всички права запазени
