На емигрантите

Стоим на летището с поглед унесен

и бавно дъждовните капки броим.

Високо жужи самолетната песен.

Стоим и мълчим.

Вие летите, стоманени птици

и няма да видите голите писти

отдето без път и посока отлитаме-

плачем, скърбим - лицемерно и искрено.

Жадни за полет не спираме времето.

Дългите нощи мечтаем за сън

и отмалели стъпваме в стремето

на непознатото, чуждото вън.

Крачка и край -невидяното искаме.

Планове правим и кули градим.

Търсим в измислици капчица истина.

И не умеем да премълчим.

Свърши се вятъра, който ни носеше

бързо на своите сини крила.

Днес заминаваме със самолетите.

Чужди - без вяра и спомен. Сега

Вече ще знаем защо сме създадени

и ще угасваме или горим.

Ние пътеки сами ще копаем

и ще живеем, и ще творим.

Не е достатъчно това, че те има.

Важно е също да бъдеш човек.

Обичай! Мрази!

Нека твоето име да се забрави!

В нашия век

Всеки ще дава, колкото може

и ще строим...ала сега ...

Късно е! Ние отлитаме!

Време е! Сбогом, земя, Сбогом, земя!