ЕТИОЛОГИЯ НА САМОТАТА
XLVII. На Истината* в сервитута
Аз може би съм стара къща
от друг период и епохално
разпадам се през дни и нощи,
извезан низ от календара
като зуница** на невеста
от толкова велик тъкач -
незнаен и наречен “време”…
Неосъзнал “Защо?” и “Как?”
се разрушавам поетапно
и плътно, и безплътно!…Може
би от стената си телесна
изваждам по кирпич весден***,
додето се съборя чак
до клетъчните си основи…
Тогаз като новороден
понечвам да се съградя отново
в подобие на твърд споена
от равно смесени пропорции
на милост и на състрадание…
Без мира и без грам покой
начевам в себе си двукатен
дом за добрия си приятел,…
не само, но и за човекът,
отъждествен като врага ми.
Предлагам му при мен да свие
от делника бурлив**** снага
там до лицето ми, постлано
като миндер с най-чисти мисли…
Да се поспре и да изпием
по дума блага, по шербет
с подправка на човещината.
Забравили що са кахъри,
ежби и тягости, да можем
да се обичаме, макар че
различни сме и по духовно
и материално състояние…
И вратникът докрай ще зее
приканващ, благ и незаключен,
от полъх на гостоприемност
и кротка богобоязливост..
Приканващ като в стар пезул*****
да бръкнем толкоз надълбоко
в тъмите на сърцата свои
и да изгоним безвъзвратно
двуличието от своя образ…
Повярвали, щом може всеки
със своите ръце и ум
да съгради такъв уют, той
и безимотен да е, мигом
ще се превърне в богаташ
сред интериора на духа си -
от щастието обзаведен.
Ще превъзмогне едногова -
слугата на плътта у себе
за толкоз дребните й нужди.
Така накрай ще съумеем
да проектираме света
на Истината в сервитута.******
24.02.2024 г.
Владислав Недялков
Б.а.
© Владислав Недялков Всички права запазени