Здрасти, Малечка,
кажи, где така отиваш ти?
На летището не виждам,
няма хора да прииждат.
Този куфар е голям,
скъсан отстрани е, знам.
Ти ми каза, помниш ли,
че когато ти тежи,
сещаш се за чичо ти Иля,
който с него те връхлетя.
Бил човекът на война,
мислел си за своята жена.
Виждал я красива, нежна.
Ефирно било, но безнадежно.
Прост човек и неграмотен,
мръсен, тъп и безработен.
Той с едничка мисъл само
вечер бомбите изстрелвал прямо.
Че момиче ще го чака
там на перона, дето от влака
слязъл той с ей тоя куфар,
с който ти сега лекуваш
раните отворени и болките разпорени.
Тя, онази русата, не била там.
Само един старец в зелено, пък и ням
там го пресрещнал на перона
и му рекъл, че е вип персона.
Чичо ти Иля понеже
почнал да се тревожи вече,
път му сторил и отминал...
Ти сега недей така,
Малечка, помни това,
че дори да не те чакат,
може пък да те оплакват.
Но ти вземи на тоз старчок
думите, с които той зове се ВИСОК,
защото той едничък, мъдър,
свойта болка в земния пъкъл
е заровил тъй дълбоко,
че не сеща се прошлякът
що е това злоба или самота.
Кат онази тъпа равнина,
дето ти сега се криеш.
Но помни, защото е свободен,
защото за него има полет...
Не кат твоя – със самолет,
не със пушка или арбалет,
а със свободата и със волността,
точно като в детска приказка,
лети, лети високо той,
не взема никакъв завой.
И рее се над ширината,
високо гледа ни от висотата
и чуди се старчето защо
сме се свили на гъсто кълбо
и не помръдваме, и не потръпваме,
когато вятър в косите ни блъскаше,
когато сняг по прозорците чукаше
или пък облакът място правеше
на слънцето, на което
онзи старец си е продал сърцето
и нарича се негов събрат,
юнак със мъхест калпак,
великан с храброст устремена
и сбръчкана младост, но озарена!
© Таня Всички права запазени