На Мартин

Изгонена от красивата лъжа...

изгонена от нея любовта.

По пътя тръгвам аз сега -

път осеян с тъга.

Наранена стена без глас -

"Да ме обичаш пак искам аз."

Но тихо душата мълчи,

рони се като падащи звезди...

"Сама си" - мракът в ушите ми шепти,

ще чакам теб да дойдеш - "Ела ме вземи."

Стена, но никой не чува моя глас.

И по пътя продължавам аз...

Чакам онази твоя светлина,

която да ме стопли тук, сега.

И, ръка за ръка, да избягаме сега

от тук, от тази черна гора.

Но не идваш ти - капят сълзи.

Теб моля - прости, прости ми ти.

Тъмнината и гората нямат край...

Сама ще търся земният рай.