Има мигове, когато ми се случва
да е попарена душата ми жилава
със компреси от ледена коприва.
Самоотлъчена, спомням си тогава,
че Бог на никого нищо не отказва.
Но... и дяволът май прави същото.
Когото сме приютили в душата си,
той ни дарява с пълни шепи щедро.
Казано со кратце по народному,
в градините на душите свои
що садили, що копали сме,
що поливали и плевили сме,
есенес това късаме и берем
в кошницата на орисията си.
Защо днес да проумея не мога
на кого се сърдят и гневят ония?
Градините им били тревясали!
Плодовете кисели, червясали!
Ех, дядо, дядо! Лека ти пръст!
Не подви коляно, не сведе кръст.
Как ухаеше на билки плевнята!
В оборите замучали теленцата.
Заблели в кошарата агънцата.
С аромата на дюли от дървото
пред къщата кадяхме я зимъска.
Ех, дядо, де да бях аз художник,
щях ръцете твои да изрисувам.
Ти ме научи на мъдрост велика:
„Трудът отглежда Бога в човека.“
Самадхи
6.01.2016г.
© Гюлсер Мазлум Всички права запазени