Има мигове, когато ми се случва

да е попарена душата ми жилава

със компреси от ледена коприва.

Самоотлъчена, спомням си тогава,

че Бог на никого нищо не отказва.

Но... и дяволът май прави същото.

Когото сме приютили в душата си,

той ни дарява с пълни шепи щедро.

Казано со кратце по народному,

в градините на душите свои

що садили,  що копали  сме,

що поливали и плевили сме,

есенес това късаме и берем    

в кошницата на орисията си.

Защо днес да проумея не мога

на кого се сърдят и гневят ония?

Градините им били тревясали!

Плодовете кисели, червясали!

Ех, дядо, дядо! Лека ти пръст!

Не подви коляно, не сведе кръст.

Как ухаеше на билки плевнята!

В оборите замучали теленцата.

Заблели в кошарата агънцата.

С аромата на дюли от дървото

пред къщата кадяхме я зимъска.

Ех, дядо, де да бях аз художник,

щях ръцете твои да изрисувам.

Ти ме научи на мъдрост велика:

„Трудът отглежда Бога в човека.“

Самадхи

6.01.2016г.