На Ц.П.
От известно време вече
твоят поглед не отпраща
обич същата към мене, а ме гледа
отдалече, и тъга ме пак обхваща.
За прегръдка твоя топла, мила,
хвърлям всичките, и Него даже давам,
но и усмивката ти – нявга мойта сила,
май отдавна веч не притежавам.
А как стояхме двама с тебе постоянно,
от залез нежен - до първи ясни слънчеви лъчи,
и с блеснал поглед, вдъхновени - непрестанно -
споделяхме мечти, надежди, пак мечти...
И как ти първи, най-напред в света,
прочете развълнуван моята творба
и каза да не спирам до смъртта
и ето, виж ме, няма никога перото да запра!
Но веч не искаш ти ни разказ, ни стихотворение,
не те вълнуват моите слова,
и сигур без да знаеш и да имаш намерение,
оставяш ме без личност, на която да ги посветя.
Започнах да те хуля в мислите си, уж себе си да съхраня -
слаба да не се покажа, а студена, трезва
... и сама...
... видях те... и сега в прегръдките ти пак искам да се потопя.
А как съм горда с тебе много, мой магьоснико велик,
че всички гледат те със обожание,
а тоз целият талант, криещ се зад твоя лик,
нявга беше само мое-твое знание.
Виж как объркваш стиха ми, глупако!
Ела, аз тук съм, приятел твой докрай.
Не ме забравяй, мой най-скъпи братко,
че вдъхновение от теб се вай.
Недей ме кара да те мразя и кълнея,
от всички - точно ти не ме предавай,
погледни ме, само ти ме караш да се смея,
че винаги ще те обичам не забравяй.
© Мелан Всички права запазени