Присъни ми се синкава мъгла:
летях през нея и не спирах
без двигатели и без крила
след себе си оставях тънка диря.
Лъчиста беше дирята от моя полет
като следи от златни нишки разтопени
опитах се да грабна някоя за спомен
за когато нямам вдъхновение...
но докоснех ли ги, те се претворяваха
и прашещ от злато стелеше земята
не исках там да слизам, а забравена
да продължавам да се рея в небесата.
Реех се и нищичко не виждах...
просмуквах се във бледосиньото
но аз не си отивах, аз си идвах
и мъничко оставаше от билото...
не зная бях ли на високо
или много под прекрасната земя
но бях във себе си така дълбоко
че и аз се бях превърнала в мъгла...
© Адриана Василева Всички права запазени