Повяхнала красива роза
при мен във вазата стои,
глава в молитвена си поза
наведена сега държи.

Туй нежно цвете, зная аз,
това дете красиво,
усмихва ми се в този час,
защото с мене е щастливо.

Щастлив със нея съм сега,
с мойта роза лъчезарна,
излъчваща любов в нощта
и гореща страст коварна.

Че няма тя деца, ни майка,
няма никой в този ден
и за никой тя не ще се вайка,
освен, разбира се, за мен.

И аз обичам само нея,
несравнима с другите цветя,
денонощно аз копнея
да я имам за жена.

Знам, не може тя сега,
във жена да се превърне
и със своята ръка
през врата да ме прегърне.

Ще трябва ваза аз да стана,
за да бъде винаги със мен
мойта роза винаги желана,
всяка нощ и всеки ден.

Живителната влага аз да влея
в розата, повяхнала от скръб,
разцъфвайки и аз, на нея,
никога не ще обърна гръб.

Ето, аз съм вече бяла ваза
от фин китайски порцелан
и мен краси ме мойта роза,
за която винаги ще съм желан.

31.1.1996г.