На седмия ден
Шест дена си кърпех душата. Разшивах,
когато ми спираше въздухът вечер.
И вместо без теб да умра, аз заспивах
поредния сън, в краткотрайност облечен.
Нощта беше два пъти сякаш по-дълга.
Змия намотана... из цялата стая.
Посрещах, щом дойде. Изпращах, щом тръгне -
еднакво самотна във двата и края.
И точно по светло започвах наново
с несигурен шев - както стъпва слепецът.
Плътта ми, зашита почти на сурово,
се късаше там, отстрани до конеца.
И хлътваше външният свят надълбоко -
в душата ми, сам си дълбаеше ниша.
На шестия ден се видях от високо...
На седмия - ти ми помогна да дишам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Стоянова Всички права запазени
