На татко...

Не ми харесва ролята на страдалка...

(но истината е, че всеки морен ден аз плача)...

Без комка преди празника не ще умра,

погубена от гаснещия вой на самодивите...

Аз зная, че подметките ми лепнат с клей от невидяното,

но пък очите ми сълзят, окапани с прозрения...

И истината ви е моята лъжа на съмване,

а вашите усмивки са отронен полушепот

от коварните и вечно тъжни устни на живота ми.

Первазът му отдавна е потънал в прашни спомени

и кърпичката в знак на помощ няма да изтрие незабравата.

Без дъх да крача в долния, проклет навеки свят,

и да пестя така кристални строфи въздух,

пак няма как със него да облъхна твоето студено тяло,

очаквайки частица от душата ми да се посее във мъртвило...

(негодна е утробата на таз земя с погребани любови)...

Аз мога само ежегодно да повтарям

с черен туш посланията на колегите ти.

Защото само те ще оцелеят

от разпадащите се парченца гробни...

А моите ръце разравят калната земя,

покрила чистото ти тяло и се опитват

простичко тунелче към сърцето да открият...

Да влезе въздух там, в покритата обител

и да дари живот на туй, което нявга е угаснало...

Напразно, зная, търся бащината ти прегръдка, тате...

Не се записа в Божията книга да ми се нарадваш,

да кажа думичката "татко" даже и веднъж в живота...

Но моята душа ще се стреми към твоята вовеки!

И някога, в незнаен, ничий ден

усмивката си в твоята ще припозная...

(нали самичка мама казваше, че кожата съм ти одрала)...

Тогаз, единствено, небето ще ми върне

туй, което нявга незаслужено отне...