На тях...
Разбрах защо съм толкова нещастна!
В живота си аз имах единствено тъга.
Създали сте ме, без да сте ме искали.
Единствено за това ще ви виня.
Израснах като цвете между плевели.
Поливахте ме вечер с моите сълзи.
И вместо денем слънце да ме грее,
над мен надвиснали са черни дни.
Мечтаех си за вашите прегръдки.
С жаден поглед чаках нежност, топлина.
Но вместо обич, получавах укор,
все трябваше да нося чуждата вина.
Стараех се да бъда идеална.
Попивах всяка ваша дума.
Научих се да бъда твърда,
поне за туй съм благодарна.
Не ви се сърдя и не ви упреквам!
Просто няма смисъл да го правя.
Тази обич трябва да е безрезервна,
а не насила обич да се дава!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ваня Атанасова - Панова Всички права запазени
