На В. Ханчев
Няма те!
Ала ме повяваш
с аромата на уханен липов цвят
всяка сутрин на прозореца, от който
тъй далече съм от твоя град...
Няма те.
Ала те измислям
в спомена за улица,
която няма край,
по асфалта от гранитно сиво -
някак весел и засмян.
Няма те
във мойта малка стая
с бюро, огледало и едно легло,
ала те чувам и често те повтарям
под завивките с фенерче
в моя послеслов.
Няма те.
Ала те има
в усмивката, с която те чета,
в погледите, дето слушат,
в бръчките на толкова лица.
Има те, защото си потребен
с думите на вечния поет.
Има те,
за да останеш
завинаги и след...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венета Димитрова Всички права запазени
