На Васил Левски
На Васил Левски
Февруари дойде. Пак ще плачем за Левски.
Ще припомним отново смъртта му.
Със венци и с цветя, като в древна гротеска,
ще покрием кървящата рана.
Ще забършем прахта от портрети и снимки,
окачени от нас зад гърба ни.
А пък ние отпред. И помпозно картинно
ще се перчим навред с доблестта му.
Ще откриваме в него всеки път все по-нови
образци на човещина скрита.
Но ще крием от себе си свойте окови -
и наследствени, и придобити.
Да не би да ни види със тях, а пък ние
пак да мъкнем коварната тежест.
Дяконе, Дяконе, вече даже не крием,
че сме станали дваж по-невежи.
Триж по-алчни, страхливи и жадни за още
бели грешни пари и имоти.
Затова си мълчим. И мечтите си пощим.
И се гледаме като животни.
Но те чакаме, Дяконе. Въпреки всичко
ни се ще пак пред нас да застанеш.
На загубено стадо сме заприличали.
Всеки може без труд да го хване.
И ни ловеха, Дяконе. И ни дояха.
Трудно беше ни, докато свикнем.
Като овци ни стрижеха. Ние пасяхме...
И все още робуваме тихо.
Но добре, че веднъж във годината има
дата–рана, която остави.
Живи рани с венци и цветя се не крият.
С кръв от тях... боядисва се знаме!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александър Калчев Всички права запазени
