На път за Милеви скали,

залутан между Рила и Родопите,

изкакачвам гъсти борови гори

в усоето, объркал маркировките.

Пътека изведнъж налучквам тук,

обрасла с китни, сочни боровинки –

добре,че всъщност някой друг,

е газил в храсталака

с туристически ботинки.

На този някой аз благодаря,

от все сърце на ум,

че бях загазил...

Сега посока имам –

хубав е света...

Но, само преди миг,

го бях намразил.

Набирам се нагоре по баира –

там, светлина прозира

в края на гората...

Излизам на поляна –

всъщност било,

на него хижа...

Май, ми е позната.

А! Юндола!

Пфу!

Доста съм оплел конците,

по горите

в планината.

Тук ще нощувам.

А, пък с първия петел,

ще тръгна утре –

изпреварвайки зората.

Хижарят ме посреща,

пак усмихнат:

- Какво?

Следата ли си изтърва?

Изглеждаш уморено

и подтиснат.

Я влизай!

Аз...

Камината ще наклада!

Набързо настаних се.

Душ ударих...

И вече бодър,

освежен,

към механата се запътих –

там заварих

туристки две...

Така...

Като за мен!

- Оооо, добър вечер!

Имаме компания –

любезно поздравиха ме

на глас.

Присядайте!

Ний, всъщност сме от Дания,

макар, че сме израснали в Бургас!

Обичаме по планините да скитаме

през лятото – в България,

че алпинистки сме,

а в Рила и скалите,

по-живописни са

от Алпите в Швейцария.

Какво ви води тук –

усамотен?

Вий, групата си

да не сте изгубили?

Хижарят каза,

че... Сте откачен...

Ха... Сякаш,

че са ви разлюбили!

- Не! Геолог съм –

прихнах също аз...

Ха, добър вечер

и добра ви стига!

Чукарите катеря, като вас,

ала по работа –

описвам ги във книга.

- Ау...

Извинете грубата шега!

Камината тук, толкоз ни омая...

А и ракията,

е с “мека топлина” –

май ще и се

със Вас,

да разговаря!

- Да си хортуваме, тогава –

отвърнах аз...

На мене ми е драго

със дами в този късен час.

да споделя за моето,

лумбаго,

- Ха... Ха –

изкискаха се двете –

ах, Вие сте,

шармантен шегобиец!

Вземете чаша!

Моля!

Пак седнете

и разкажете

за,

лумбагото-убиец!

- Наздраве, дами!

Ммм... Хубава ракия

и отлежала!

Струва си...

Достойна.

Като жена е...

Истинска магия –

тъй свежа,

ароматна,

знойна.

Но, да ви кажа –

в блясъка и нежен,

цветът…

Напомня ми очите

на минала любов

с блондинка стройна,

преди години…

На морето…

Сред вълните...

- Ауу...

За любов ще си говорим!

Но, казвайте!

Не спирайте, така!

Не сме и мислили,

че с мъж ще си бърборим,

за чувства

в тази дива планина!

Погледнах ги –

и двете с любопитство,

тъй искрено, се взираха

във мен

с очакване...

Камината лъчисто

ги озаряваше...

Навънка дъжд студен,

заплиска

и затропа по стъклата,

неистово,

тъй –

сякаш възмутен,

че от уюта в хижата,

вратата го изолира

и е победен.

Отпих изтънко глътчица,

полека.

Облизах устните си

и започнах пак

в слова да “бистря”

тънката пътека,

на спомени,

копнежи

и мерак...

- Когато бях студент,

напет и хубав,

(бе, пич отвсякъде)

работих всяко лято,

като спасител.

Пушех само Кент –

гъзарче бях

с коси от злато.

Сега съм “сребърен”

и вече по-така...

Трезор си пуша,

ала щом в душата

си спомня за ония времена –

забравям за бодежите

в ребрата.

Но,

за болежките ми –

стига!

Нали досещате се,

как е,

на море?

Когато млад си –

всичко ти намига

с еротика...

И дебнеш...

За сефте...

Обичах работата си на плажа –

край теб движение

и млада плът...

Чак срам ме хваща

да ви кажа,

как често скачах по корем,

навирил “прът”...

- Но, спрете –

изкикотиха се двете –

за “пръта” тук,

на тоз завой,

наздравица ни позволете,

да вдигнеме...

За Вашия...

“Герой”!

И дайте да се запознаем –

та да преминеме на ти,

преди съвсем да се омаем...

Ний Силва сме и Валери!

- Приятно ми е –

Силвия...

Валерия –

наздраве!

Викат ми –

бат’ Кольо!

Простете липсата

на “галантерия”!

Постъпих,

като същи...

Льольо!

Но,

да забравим...

И да продължа!

За плажа беше думата ми,

всъщност –

сред толкова изваяни тела,

една мадама “грабна ме”

със външност.

Аз виждах я в морето,

всеки ден,

как плуваше,

тъй хубава –

руслка...

На кожата

златистия и тен,

приличаше,

намокрен –

на близалка.

По пясъка

оставяше следи,

по-ситни

и от Пепеляшка.

А вятърът пилееше косите и,

палуващи по розовата “прашка”.

Тя също виждаше,

че зорко я  следя

и често сякаш

представление,

изнасяше ми –

клатейки бедра,

край вишката ми...

В укорливо

поведение.

Със тези “хватки” ме “уби”,

ала се правех на “разсеян”.

Не знаех всъщност...

Тя...

Дали...

Не ще ме отзове...

“Разстрелян”.

Ала набрал изглежда хъс,

веднъж отправих се към нея –

ей тъй...

В случаен ужким “тръс”...

(Дори сега, ми иде да се смея).

Впил поглед в погледа и

я подминах,

но спънах се и нос забих

в грамаден задник...

Не загинах,

но, че съм жив тогава,

съжалих.

Една немкиня “мощна”,

бях сконфузил

с нечакан еротичен дар –

не стига, че носа си

бях охлузил,

но прозвуча със “швайн”

и първия шамар.

Едва тогава прелестта на кеча,

успях от опит да прозра –

немкинята с прегръдка меча,

стовари върху мене, телеса.

По плажа кикот се разнесе –

безмалко сякаш да умра...

“Русалката ми” се намеси

и ме спаси от лютата борба...

- Ха-ха, ха-ха...Ха!

Виждаш ли бат’ Коле –

прекъсна устремът ми

Валери –

това е то,

жените сме по-горе,

от вас мъжете...

Будали!

- Хи-хи, хи-хи –

и Силвия се включи –

наздраве за “магията жена”!

Нататъка,

какво се случи

след тая пищна,

пъстра,

веселба?

- Наздраве дами!

Тъй де...

За жените!

Нататъка...

С “русалката” затичахме,

ръка в ръка –

и срещайки зарите,

сред плясък на вълни

в любов се вричахме...

И ето,

вече толкова години,

до моята “русалка”

все се будя –

очите и

все тъй са

морско сини,

като тогава...

В тях разтапям се

и губя!

- Ъ..Хм! Май късно вече стана –

многозначително отрони Валери –

съвсем е точно време, за пижама,

че път ни чака днеска призори.

- О, да – и Силвия изрече –

наистина е време, да се спи!

Как неусетно в разговор изтече,

нощта...

В ракии и...

Шеги!

- Така е – да!

Но, беше ми приятно,

да си побъбрим –

рекох им и аз.

Лек сън!

Да бъде утре златно,

по пътя времето,

за мене

и за вас!