На залезите ехото заглъхва
950
0
0
На залезите ехото заглъхва
и мракът като змей се спуска
над хребета, потънал във забрава.
Една надежда се задъхва –
мъгла над сънната дъбрава,
а вятърът на рамо се отпуска –
сънува може би. Върху жарава
душата му навярно ще танцува
като самотна самодива.
Месецът зад облак се подава,
с лъч сребрист града рисува,
една утеха му дарява.
На спомените времето изтича
и пътят им навярно избледнява –
следа от отлетяло ято,
а някъде сълза наднича
в окото на самотно лято
и бързо в мрака се стопява.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Живка Юрукова Всички права запазени
