На зимата в дълбокото
Изтупа небето своето ложе,
с пухкав сняг засипа света
и стъпките на двора даже,
беляза със студена красота.
Лавини пропукват в тишината
свличат се, като голи мечти
заприщили пътя на душата,
отмаляла в съня ми крещи.
Все по- дълбоки преспите.
притискат ме тежко в съня,
разплита небето ресниците,
в короната на самотно дърво.
Проплака птица във гнездото,
птичето й паднало в снега,
в жалост ръцете си протягам,
от лавината да го спася.
Снегът, поглъща ме цялата,
но докосвам малкото крило,
на земята с люлката й бяла
достигнах птичето гнездо…
По устните ми, ледени сълзи,
в целувката ти се стопяват,
надежда в душата ми държи,
на лятото шумната гълчава.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
