Надеждино поле XIII
|
|
ХІІІ
Минавали месец след месец
и лятото дало си гръб.
Пак в златна кола златна есен
затътрила в пътища скръб.
Загърнала в снежна завивка
полята си зима добра,
но вдигала често напивка
и скривала в преспи гнева.
В харема развличали бея
танцьорки със пищни бедра
и вино с черпаците лели
във чаши от тежки ведра.
Той смуквал дима с наргилето
и гледал под веждите строг.
След малко захвърлил дайрето
ударил по масата. – Стоп!
Замряла свирня. Без остатък
се пръснали всичките там.
Подхванал Надежда за лакът,
повел я в покоите сам.
Притворил вратите и диво
той устните в устни си впил.
Не сладост усетил, горчиво
прегръдка разтворил унил.
– Защо ме измъчваш, Надежда,
с упорство излишно си ти?
Евнух ли сега ти изглеждам?
Да искам – и моя ще си!
И вече година те моля
Христос със Аллах да смениш.
Туй можех отдавна да сторя –
сълзите не хващат декиш!
– Да, можеш това да направиш,
насила да имаш ме ти.
Но вярата няма забрава
и нямат забрава мечти!
Ти знаеш Стоян че обичам
и нему аз чест ще даря!
Не мога аз... Не!... И не искам
богатства, нима не разбра?
А своята вяра не давам
за нищо и никой в света.
На кръст да ме бяхте разпнали
пак българка с чест ще умра!...
Разбит той от волята чужда
честта не посмял да краде,
че цъфнала роза при нужда
с бодлите жестоко боде.
( Следва )
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
