Нагризана поема
През зимата
Не е бяло. Нито достатъчно шоколадово.
Студено е. И топло.
Там, където кръвта е моят цвят.
А небето е твоето око.
Точно зад зеницата му скрих
най-разтопената зима.
Тя се разлива по пътеката на дланта ти.
Но аз поех към пролетта.
През пролетта
Странно е да сънуваш зеленото.
Защото то е синьо, погълнало слънцето.
А слънцето не се сънува.
То се преживява.
И неговата липса също.
Когато завали, знам, че се крие в маргаритите.
Когато спре да вали, мирише на теб.
Значи съм те изгубила в зеленото.
Или синьото си ти.
А може да си илюзия от люляци,
офейкала с лятото.
През лятото
В колелета от прах с цвят на праскова.
В жуженото на изкъпана пчела –
не знам къде те откривах.
Не знам как стигах до теб-
по аромата на диви теменужки
или по къпиновите лунички
на брадичката. На коя?
И те докосвах.
Вкусвах.
Щом никога
не те е имало.
През есента
Толкова съм будна, както никога досега.
Есенна умора.
(Тиквите не се уморяват да зреят!)
Прилича на жица, по която тече песента ни.
На пипане е като лепкавия нектар на спомена.
Всяка есен може да има продължение.
Моята – не. Толкова е красива.
Нищо не може да й развали болката.
Даже още един край. Дори този край
да е на ръба на третото ребро.
Няма как.
Сезони
Позволих си да те обичам.
Непредумишлено.
И времето се загуби в мен.
Тръгна в посока на мислите.
Зави на обръщалото на сърцето.
Тогава заваля мълчание.
Неутешимо. Пролетно.
Пиех от безгрижното око на утрото.
Не знаех, че е свършило предишната вечер.
Минутите изчоплиха слънцето.
И паднаха млечните зъби на лятото.
Така дойде есента.
Позволих си да те имам.
Но ти беше препълнен.
Презрелите сънища окапаха.
Каква ирония – никой дори не ги нагриза.
Зимата ще ни оправдае.
В някоя от канелено белите си приказки.
А до тогава, прости ми,
че си позволих да те обичам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
Аз го написах с удоволствие, но не очаквам да се хареса на всеки. Абсолютно те разбирам. Свободният стил в поезията се крепи много пъти на небивалици, които ми действат разтоварващо.И пак зависи как е поднесено. Имаше един герой във "Война и мир" , мисля, че Пиер се казваше (може да греша, минали са 30 години), бях много впечатлена, че всичко вижда във форми... Благодаря ти, че отдели толкова време!
